Мярка неотклонение „Задържане под стража“

Съгласно чл. 64 НПК, компетентен да наложи мярка за неотклонение задържане под стража е съответният първоинстанционен съд.

Относно правилата за „съответения съд“ се решава по всяко дело въз основа правилата за родовата подсъдност – чл. 35 НПК.

Последващото изменение на обвинението не опорочава процедурата и постановения от съответния съд акт, щом като този съд е бил компетентен според правилата на НПК към момента на произнасянето.

Освен изрично посочените в чл. 63, ал. 2 НПК хипотези, съдът е длъжен да направи самостоятелна и конкретна преценка „по делото“ за всяка от кумулативните предпоставки по чл. 63, ал. 1 НПК:

1) „обосновано предположение“ за авторство и

2) „реална опасност“ от укриване или извършване на престъпление.

Самото позоваване на тежестта на обвинението или на абстрактни съображения не е достатъчно – мотивите трябва да са индивидуализирани спрямо личността и фактите по конкретния случай.

По-важното в практиката е правилното разграничение между стандартите на доказване.

Терминът „Обосновано предположение“ не означава доказване „в пълнота“

Това изисква реална, обективно подкрепена връзка между обвиняемия и деянието (показания, веществени доказателства, експертизи, протоколи за разпознаване, СРС при допустимост и пр.).

Ако обвинението се крепи на косвени/колебливи данни, защитата атакува именно този първи елемент, защото при липса на „обосновано предположение“ изобщо отпада правното основание за „задържане под стража“.

Реална опасност по смисъла на чл. 63 НПК: какво търси съдът на практика

При „опасност от укриване“ типичните релевантни факти са:

• липса на трайни социални връзки,
• липса на постоянен адрес/установено местопребиваване,
• опити за напускане,
• нарушаване на призовки/неявяване,
• установена подготовка за укриване,
• неясна идентичност,
• поведение след деянието и др.

При „опасност от извършване на престъпление“ се гледат: предходни осъждания, висящи производства, криминален контингент/среда, повтаряемост на деянията, специфичен „маниер“, зависимости, неизпълнение на по-лека мярка и др.

Ключовото е „конкретни фактически данни“, а не формулировки „по принцип“.

Оборимите презумпции по чл. 63, ал. 2 НПК 

Когато прокуратурата стъпва на чл. 63, ал. 2 НПК, защитата трябва да изгради активен контра-наратив с доказателства „по делото“, които да покажат, че конкретният риск (укриване/ново престъпление) не следва от презюмираното основание.

Типични доказателствени точки са:

• трудов договор и реална заетост;
• семейство/деца и грижи;
• постоянен адрес и доказуема фактическа установеност;
• доброволно явяване и съдействие;
• медицински документи; гаранти/поръчители;
• готовност за „гаранция“ или „домашен арест“ при електронно наблюдение;
• липса на нарушения при предходни мерки.

Това е особено важно, защото самият закон казва „ако от доказателствата по делото не се установява противното“.

Вземане мярка „задържане под стража“ 

Мярка неотклонение „Задържане под стража“  се взема от първоинстанционния съд по искане на прокурора; заседанието е открито и с участие на прокурор, обвиняем и защитник.

Важно процесуално развитие е изричното правило, че съдът предоставя на обвиняемия и защитника възможност да се запознаят с всички събрани до момента доказателства по делото (чл. 64, ал. 3 НПК, в актуалната редакция).

На практика това дава силен инструмент: настояване за реален достъп до материалите, за да се атакуват слабостите на „обоснованото предположение“ и на „реалната опасност“.

Срок на задържане в ДП: 

НПК поставя максимални срокове, след които задържаният подлежи на незабавно освобождаване:
– до 2 месеца „във всички останали случаи“;
– до 8 месеца при привличане за тежко умишлено престъпление;
– до 1 година и 6 месеца при престъпления с предвидено наказание не по-малко от 15 години „лишаване от свобода“ или по-тежко;
След изтичане на сроковете освобождаването е „незабавно“ по разпореждане на прокурора.

Това е критично за процесуалната стратегия, включително при бавни експертизи/СРС и „висящи“ разследвания.

Домашен арест като алтернатива:

По българското право „домашният арест“ е отделна мярка, но в доклад/анализ на Върховен касационен съд е прието, че стандартът, позволяващ налагането на „домашен арест“, е идентичен с този за „задържане под стража“ (т.е. спорът пак е за чл. 63 НПК).

Практическият ефект е, че когато рискът може да бъде овладян с по-лека намеса (адресен контрол, електронно наблюдение, гаранция), съдът следва да предпочете по-леката мярка.

Европейският стандарт по чл. 5 ЕКПЧ:

Следва да са  налице „релевантни и достатъчни“ мотиви и индивидуална оценка

Практиката на Европейски съд по правата на човека последователно изисква:

(1) съдът да сочи конкретни факти, които обосновават риска (а не шаблонни формули),

(2) тежестта на обвинението да не е единствен аргумент,

(3) с течение на времето властите да дават все по-силни причини за продължаване на задържането и да разглеждат алтернативи.

Процедура по налагане Мярка неотклонение „Задържане под стража“