Отмяна съдебно решение развод

Отмяната на влязло в сила съдебно решение е възможна само при наличие на основанията, изрично изброени в чл. 303 от Гражданския процесуален кодекс.

Едното от тях е лишаването на една от страните/ ищец или ответник/ от участие в процеса/чл. 303, ал.1 т.5 от ГПК/. Три са признатите от закона причини за неучастие на страна в гражданско дело, поради които се допуска отмяна на влязло в сила решение.

Първата причината за неучастието на страна в процеса.

Втората причина за отммяна на съдебни решения е страната да не е била надлежно представлявана по делото, т.е да са нарушени правилата за процесуалното представителство, установени в чл.29-36 от ГПК.

Става дума за действия по администриране на делото, които се извършват от съдебни служители, но се контролират от решаващия съд. Съдът следи служебно за редовността на връчването на съдебни книжа и съобщения, както и за призоваване за съдебни заседания.

Неизпълнението на задължението на съда да следи за спазване на правата и надлежното водене на делото, респ. оформяне на документите в съдебният процес води до нарушаване правото на защита на страните.

Гаранция срещу такива нарушения е предвидената в закона възможност заинтересованата страна да поиска отмяна на влязлото в сила решение по чл. 303 ГПК.

Третата причина, заради която заинтересованата страна може да иска отмяна на влязлото в сила решение,  е ако не е могла да се яви лично или чрез повереник поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее.

В правната теория и практиката, законът не дефинира понятието „особени непредвидени обстоятелства“, но в своята задължителна  практика на ВКС квалифицира като такива обстоятелствата,  които са възникнали внезапно и неочаквано и които обективно са препятствали извършването на обвързаното със срок процесуално действие въпреки проявената добросъвестност и положената грижа за добро водене на процеса.

Страната, която се позовава на особени непредвидени обстоятелства, които са и попречили да участва в разглеждането на делото, трябва да ги опише в молбата си за отмяна на влязлото в сила решение и да докаже осъществяването им.

Съгласно чл. 34, ал. 2 ГПК се изисква изрично пълномощно за предявяване на брачни искове. Същото важи и за подадената молба за отмяна. В съдебното производство по брачни дела съдебното решение, с което е допуснат развод по взаимно съгласие, не подлежи на обжалване и е влязло в сила

Прието е, че по смисъла на чл. 303 и сл. ГПК, единствено и само Върховният касационен съд може да отменя влезли в сила решения по граждански и търговски дела. Основно изискване е молбата за отмяна да бъде подадена в тримесечният срок по чл. 305, ал. 1, т. 5 ГПК.

 По допустимостта на молбата за отмяна Върховният касационен съд се произнася в закрито заседание. Ако допусне молбата за разглеждане в открито заседание ВКС изслушва страните и събират необходимите доказателства.

В случай, че молбата е основателна, Върховният касационен съд отменя решението изцяло или отчасти и връща делото за ново разглеждане в надлежния съд от друг състав, като посочва и откъде да започне новото разглеждане на делото.

Не се допуска отмяна на решение, с което е постановен развод, унищожаване на брака или бракът е признат за несъществуващ. Решенията, постановени в производства по спорна съдебна администрация, имат за предмет промяна на граждански правоотношения на страните /напр. промяна на ползването на съсобствен недвижим имот, промяна на упражняването на родителските права по отношение на малолетните и непълнолетни деца, на тяхното местоживеене, както и на режима на личните отношения между родители и деца и др./, която обаче не произтича от упражняване на конкретно право, регламентирано от закона, а от разрешението, което съдът дава, за да уреди тези правоотношения, съгласно очертани от закона критерии и интереси въз основа на факти, преценявани по целесъобразност.

Тези въпроси не се ползват със сила на пресъдебно нещо и могат да бъдат отменяни по реда на чл. 303 ГПК в бъдещ съдебен процес, ако са налице предпоставите за отмяна на постановеното съдебно решение по развода. 

ВАЖНО : предявяването на молбата по чл. 303 ГПК е нужно да бъде направено в изискуемият по закон 3 месечен срок по чл. 305 ГПК !

За въпроси и допълнителна консултация, моля обърнете се телефон + 359 897 90 43 91 или на mail  office@lawyer-bulgaria.bg. Всяко Ваше запитване ще бъде разгледано с оглед неговата специфика и особености.

Предварителен договор право на строеж

В практиката все по-често се налага сключването на Предварителен Договор за учредяване (преотстъпване) на ограничено вещно право на строеж в полза на едно лице от друго лице- собственик(ци) на терен, земя – дворно място с цел изграждане на обект.

Общото правило, че собственикът на земята е собственик и на всички постройки и насаждения е възприето в нашия правен ред още със Закона за имуществото, собствеността и сервитутите (ЗИСС), а по-късно то е имплементирано и в чл. 92 от Закона за собствеността (ЗС), действащ и до днес.

ПО смисъла на чл.63 Зaкона за собствеността е уредена възможността собственикът на земята да отстъпи на друго лице правото да построи сграда върху неговата земя, като това лице стане собственик на постройката. Именно тази възможност очертава рамките на ограниченото вещно право, наречено право на строеж.

Предварителният договор се явява само рамка, която урежда задълженията на страните, като продавачът се възползва най-вече от плана за плащане на сумата, а купувачът си гарантира вземането с възможността да упражни правата си чрез конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Често срещана практика е окончателният договор да няма нищо общо с предварителния, като страните се съгласяват, че предмет на съглашението ще бъде прехвърлянето на един изграден обект, а не на право на строеж, както е било предвидено в първоначалния договор. 

Сключването на предварителен договор за продажба на право на строеж, с предвидено задължение за сключване на окончателен договор след изграждане на обекта, е удачен вариант всички тези искания да бъдат реализирани.

Правна регламентация правото на строеж….

Съгласно чл. 63, ал. 1 от Закона за собствеността¹⁸ дава възможност собственикът да отстъпи на друго лице правото да построи сграда върху неговата земя, като стане собственик на постройката. Това означава, че суперфициарят може да притежава собствеността върху сградата. В този случай обаче трябва да се направи уговорката, че собствеността се придобива след построяването на сградата, затова и правото на строеж и правото на собственост следва ясно да се отграничават.

Правото на строеж съществува за определен период от време, то няма постоянен характер като правото на собственост, поради което и следва да се упражнява активно, тъй като в противен случай ще бъде изгубено.

От друга страна правото на строеж е “преходно право”, чиято основна функция е да се развие динамично до такава степен, в която ще възникне самата сграда като обект на друго вещно право – правото на собственост. С изграждането на грубия строеж титулярът на правото на строеж става собственик на построеното.

В практиката често се среща ситуация, в която “…с договора е прехвърлено нещо, което отдавна е осъществено. Изграден обект на гражданския оборот не може да бъде предмет на учредяване на правото на строеж. (…) Тъй като в случая правото на строеж е било реализирано към момента на сключване на договора, то не е могло да бъде обект на прехвърляне на право на строеж.” – Решение № 854 от 02.10.2008 г. по гражд. д. № 2539/2007 г., I г.о. на ВКС.

В повечето случаи предварителните договори имат за предмет продажба на право на строеж за построяване на някакъв обект в сграда, който се посочва детайлно – с площ, местоположение, съседи и т.н. Срещу задължението на продавача да продаде правото на строеж купувачът следва да заплати продажната цена при определени условия и срок. Традиционно условията на договора предвиждат след заплащането на цената да започне де тече конкретен срок за прехвърляне на правото на строеж по изискуемия от закона нотариален ред.

Наследяване от завещание чужбина

Откриване на наследство с международен елемент винаги е пораждало правни проблеми, свързани с международен елемент, който се нуждаят от изрядна правна регламентация. Поради множеството емигранти в чужбина, в практиката възникват все повече въпроси относно наследяване, от завещание в чужбина. 

В отделните държави -членки са налице съществените различия в международно частно наследствено право, регламентиращо техните правни системи за наследяване. Съществен въпрос е наследяване от завещание в чужбина поради което се наложи създаването на единна уредба относно наследяване, от завещание в чужбина. 

Поради тази причина през 2015г. влезе в сила и бе приет Регламент (ЕС) 650/2012, който от 2015 г., който уреди въпросите относно местната  компетентност, приложимото право и признаването на съдебни решения във връзка с наследяването с международен елемент.

Българският Законът за наследството определя завещанието като способ за разпореждане с притежавано от завещателя недвижимо и движимо имущество след сбъдването на бъдещо събитие, респективно същото съставлява и способ за придобиване на правото на собственост, върху същото това имущество, от заветника. Предвид на това, в случаите когато предмет на завещателното разпореждане е недвижим имот, това завещателно разпореждане подлежи на вписване.

След 2001 г., по силата на чл. 112, б „и“ от Закона за собствеността (ЗС) и чл. 4, б „и“ от Правилника за вписванията (ПВ), саморъчните завещания, с които се завещава право на собственост или друго вещно право върху недвижим имот, задължително подлежат на вписване в Службата по вписванията по местонахождението на наследството (най-често недвижими имоти).

Съобразно ТР № 7 от 25.04.2013 г. по т. д. № 7 от 2012 г., ОСГТК на ВКС „при вписване на препис от обявено завещание с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот, съдията по вписванията не проверява правата на завещателя и няма право да откаже вписването поради това, че не са му представени доказателства за такива права.“

Съгласно чл. 27 ЗН, всички нотариуси са длъжни да обявят завещание, депозирано за съхранение в нотариалната кантора, така и представено им за обявяване от трето лице – приносител.

С Определение № 530 от 26.10.2012 г. по гр. д. № 515 по описа за 2012 г. на ВКС  е  допуснато касационно обжалване въпрос за приложимия закон относно действителността на завещание, съставено в чужбина, преди приемане на Кодекса на международното частно право (КМЧП) и имащо за предмет недвижими имоти в страната.

Именно поради това, при наследяване от завещание, съставено в чужбина, преди приемането на КМЧП, е действително по форма, ако то отговаря на изискванията на Закона: дали по местосъставянето на завещанието, дали по отечествения закон на завещателя, дали  по закона по обичайното местопребиваване (местожителство) на завещателя или по Закон на местонахождение на наследството (най-често) недвижимия имот.

В регламента са уредени т.нар. разпореждания по случай на смърт. Те са две категории: договори за наследство (чл. 25), които понастоящем са познати преимуществено на държавите от германското правно семейство, и „други разпореждания по случай на смърт“ (чл. 24).

Принципът, установен в Регламент 650/2012г. е следният : материалноправната действителност на разпорежданията по случай на смърт се регулира от правото, което би било приложимо, ако наследодателят бе починал в деня на извършване на завещателното разпореждане; въпреки това, той може да посочи за право, което да регулира материалноправната валидност на завещанието, правото, което би могъл да избере като приложимо право по чл. 22 от Регламента.

От своя страна Регламент 650/2012 ще се прилага по отношение на наследства, открити на или след дата 17.08.2015 г. Регламентът и след 2015 г. няма изцяло да измести международното наследствено право на държавите членки.

Регламентът не засяга действието на разпоредбите на международни конвенции, по които страни са държави членки, в това число на Хагската конвенция от 1961 г.

Саморъчното завещание е форма на завещание, признато от повечето европейски държави, за което е необходимо то да бъде написано, датирано и подписано собственоръчно от завещателя, докато изискванията за завещанията, извършени пред свидетели, варират в различните държави, но не е задължително да бъдат депозирани пред орган на публичната власт.

Съгласно чл. 178 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), доказателствената сила на писмените документи, издадени в чужбина, се преценява съобразно закона, който е бил в сила по времето и мястото на издаването му, тоест по закона на държавата по местосъставянето и по време на съставянето му.

В този смисъл органът, пред който е съставен съответното завещание, следва да установи съдържанието на чуждото право по реда, на което е издаден документът. Длъжен е служебно да издири съдържанието на чуждото право, като си послужи с утвърдените правни способи, предвидени в международните договори, може да изиска информация от Министерството на правосъдието или друг орган, както и да потърси становища на експерти и специализирани институти.

При съдиите по вписванията тази възможност не би била приложима, тъй като по Правилника на Вписванията, Съдията по вписванията следва или да се разпореди съответният акт да се впише, или съответно да откаже вписване в рамките на работния ден, а за установяване съдържанието на чуждото право е необходимо техническо време, за разлика от представянето му пред нотариус, пред който има възможност да се спази съответната процедура по установяване съдържанието на чуждото право.

При преценка на гражданскоправните последици на чуждестранен охранителен акт по повод на предявяването му в България, съдиите по вписванията следва да спазват изискването на чл. 124 КМЧП, че гражданските последици на чуждестранни охранителни актове не противоречат на българския обществен ред.

Оспорване констативен нотариален акт

Честа практика при недвижимите имоти – земеделски земи и изоставени имоти е снабдяването с констативен нотариален акт по реда на чл. 587, ал 2 ГПК Процедурата се провежда при т.нар. обстоятелствената проверка, при която Нотариусът следва да установи със сигурност и доказателства владението, неговия намерение и владение, както и вид на владението /добросъвестно или недобросъвестно/.

Нотариусът в процедурата по издаване на констативен нотариален акт е длъжен да разпита трима свидетели, посочени от кмета на общината, района или кметството, в чийто район се намира недвижимият имот. По възможност тези свидетели е хубаво да бъдат съседи на имота,а и законът е въвел такова изискване.

Налице е константна съдебна практика, която приема, че изтичането на срока по чл. 79 от ЗС не е достатъчно условие, за да настъпи вещноправният ефект на давността, а е необходимо владелецът да се позове на нея, което от своя страна може да стане с предявяване на иск за собственост, възражение по такъв иск, насочен срещу владелеца, както и със снабдяването с констативен нотариален акт.

Констативният нотариален акт безспорно има доказателствена тежест и доказателствена сила. Нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 ГПК досежно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост.

Материалната доказателствена сила се отнася само и единствено за официалните свидетелстващи документи за факти, а самата констатация за принадлежността на правото на собственост представлява правен извод, а не удостоверен от него факт. При съставянето на констативния нотариален акт, в частта му досежно принадлежността на правото, дейността на нотариуса е решаваща, не свидетелстваща, поради което не притежава доказателствената сила на официалните свидетелстващи документи.

Констативният нотариален акт в останалата си част остава официален удостоверителен документ ,както и титул за собственост и има доказателствена сила по отношение на извършените от нотариуса действия: тази сила се отнася до факти,удостоверяващи например: , че този НОТАРИАЛЕН акт е издаден ,именно от посочения нотариус, на посоченото в него време и място, че са представени описаните в акта документи, че е издадено от нотариуса постановлението за признаване на собствеността.

Както всяко нещо,така и констативният НОТАРИАЛЕН акт,с който е признато правото на собственост подлежи на ОСПОРВАНЕ. Съгласно съдебна практика на ВКС в Тълкувателно решение No 11/21.03.2013 г. по тълк. д. No 11/2012 г. на ВКС, ОСГК самата констатация в Констативния НОТАРИАЛЕН акт за принадлежността на правото на собственост не се ползва с материална доказателствена сила, но се приема и още, че и тази констатация не е лишена от доказателствено значение.

Посочва се, че се касае за т.нар. легитимиращо действие. За да отпадне легитимиращото действие на акта, съгласно друго Тълкувателно Решение  11/21.03.2013 г. по тълк. д. No 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, тежест за оспорване на признатото с акта право на собственост се носи от оспорващата страна.

Това означава ,че в едно исково съдебно производство, титулярът на констативния нотариален акт трябва да не е бил или е престанал да бъде собственик. Обратното доказване може да бъде проведено с помощта на всякакви доказателствени средства, допустими по закон (ГПК).

Оборването на констативния нотариален акт може да стане инцидентно по повод на иск за собственост от или срещу третото лице. Но то може да стане и чрез иск по чл. 537, ал. 2 от ГПК, целящ да отмени или обезсили нотариалния акт, удостоверяващ невярно, че титулярът му е собственик. При всички положения, при оспорване, тежестта се носи от страната, която оспорва констатираното от нотариуса в производството по чл. 587 от ГПК.

След успешно проведено доказване, констативният нотариален акт за собственост се отменя въз основа на постановен съдебен акт,а именно Решение, което решение се ползва със сила на присъдено нещо. Много често се случва да е налице спор,при който и двете страни се легитимират с КОНСТАТИВЕН НОТАРИАЛЕН акт за един и същи имот.

Правна легитимация на страните…..

Когато и двете страни в правния спор се легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.
В практиката проблеми възникват и при последващи разпореждания с такива имоти, за които има издадени констативни нотариални актове на различни лица.

Това наложи приемането на Тълкувателно решение No 4/2016 по т.д. No 4/2014. на ВКС, ОСГК, с което се реши дали е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот, за който е издаден констативен нотариален акт преди завеждането на исковата молба. Съгласно отново константната съдебна практика на ВКС, допустимостта на установителните искове за собственост като самостоятелна форма на защита е обусловена от наличието на правен интерес.

Този правен интерес се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор. Иск и правен интерес ще е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или правни действия.

Подаването на молба за издаване и издаването в полза на ответника на констативен нотариален акт за собственост на основание чл.587, ал.1 или ал.2 ГПК /въз основа на писмени документи или по обстоятелствена проверка  е такова действие, тъй като с издаването на такъв нотариален акт се създава несигурност за правото на собственост на действителния собственик на имота и се нарушава неговото право пълноценно да упражнява правомощията си на собственик, предвид възможността лицето, посочено в нотариалния акт за собственост, да се разпореди с имота.

В този смисъл е Тълкувателно решение No 178 от 30.06.1986 г. по гр.д.No 150 от 1985 г. на ОСГК на ВС. Така в крайна сметка се приема, че действителният собственик има правен интерес да установи правото си на собственост и срещу праводателя, който чрез правните си действия /изявена воля за прехвърляне на несобствения имот/ фактически е оспорил правото на собственост на действителния собственик.

Насочвайки иска както срещу приобретателя на вещта, така и срещу праводателя му, ищецът ще си осигури максимална по обем защита, тъй като постановеното решение ще формира сила на присъдено нещо по отношение и на двамата ответници, които са засегнали правото му на собственост.

Плащането на данъците в продължение на 10 години също е т.нар. animus posidendi , т.е намерение да се владее имота и също е годно правна основание да се придобие имотът по давност, заедно с доказателства за владеене на имота.

Надлежното и валидно оспорване на констативният НОТАРИАЛЕН акт е ограничено със срок и този срок е пет години от узнаване на факта,че е съставен такъв НОТАРИАЛЕН акт по обстоятелствена проверка.Този срок по своята правна природа е преклузивен и с неговото пропускане не по уважителни причини погасява правото на ОСПОРВАНЕ по съдебен ред.

Срок за оспорване на дарение

В последните няколко години,много актуален стана въпроса с дарение на недвижим имот. Като сделка по прехвърляне на собственост, дарението е безвъзмездна сделка (договор), при която едно лице (дарител) безвъзмездно прехвърля свое имущество на друго лице (дарен).

В съвременната регламентация, правна уредба се намира чл.225 и сл. ЗЗД.  Отделно законът посочва изчерпателно хипотези на чл.227 от ЗЗД дарението може да бъде отменено. Това са случаите, когато надареният:

а) умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или е съучастник в такова престъпление, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта;

б) набеди дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години, освен ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена;

в) отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае.

В съдебната практика много голямо практическо приложение има и срокът за оспорване на дарението. В този смисъл, като адвокат по наследствени дела, следва да посочим, че това е свързано с конкретни срокове, а именно : иск за оспорване на дарение  може да се предяви в едногодишен срок откакто на дарителя са станали известни основанията за отменяване на дарението. До изтичането на този едногодишен срок за оспорване на дарение,  искът може да бъде предявен и от наследниците на дарителя, ако той е починал до този момент.

Съобразно изискванията на закона следва да отбележим, че предварителен отказ от право на оспорване на дарение е нищожен. Отмяна на дарение не засяга правата, които трети лица са придобили върху подарените имоти преди отбелязването на исковата молба, но дареният дължи на дарителя обезщетение за онова, с което се е обогатил.

              С оглед яснота и точност в отношенията между стртаните, следва да посочим, че правно легитимирани да водят искове за отмяна на дарението и случаи, извън посочените по-горе хипотези, направеното дарение не може да бъде отменено или оспорено по съдебен ред.

Друг е въпросът, ако по безвъзмезден начин (с дарение или завещание) дарителят е накърнил запазената част от наследството, която се полага на законните му наследници с право на запазена част – низходящите (децата) и преживелия съпруг.

В този случай би могло да се иска по съдебен ред възстановяване на запазената част.

Уважаването на такъв иск не води до отмяна на направеното дарение, а евентуално до неговото намаляване (редукция), като принципно искът за оспорване на запазената част от наследството се погасява с изтичането на петгодишен давностен срок, но той е различен от иска за оспорване на направеното дарение.