Деликтът (на латински: delictum „простъпка, правонарушение“) е правен институт на римското право. На български се превежда като непозволено увреждане. Съществува основен правен прицип, който създава задължение за всеки да не вреди другиму. Вредата може да се причини от деяние, което по-често е действие, но може да бъде и бездействие.

Причинната връзка(каузалитет) е изключително важен елемент от фактическия състав на деликта и е отразена най-точно с латинския израз „Conditio sine qua non“ или условие без което резултат не би настъпил. Накратко, това е изследване на връзката между деянието и настъпилата вреда. Ако такава връзка няма – нямаме деликт и съответно не се носи отговорност.

Накратко, това означава, че деянието трябва да е неправомерно, противозаконно, да не е в резултат на законово правомощие, което брани обществен интерес. Например – ако някой причини вреда на другиго при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели, тогава деянието е в защита на по висш интерес и не се явява противоправно.

Не се ангажира гражданска отговорност за превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако деянието е случайно. Налице няма вина, а тя представлява предпоставка за гражданската отговорност при непозволено увреждане. Когато дадено лице е поставено в положение на крайна необходимост поради случайно събитие, то макар и деянието му да не е противоправно и виновно, ще дължи поправяне на щетите, причинени на трето лице на плоскостта на носене риска и на справедливостта, а не поради деликтната отговорност.

При непозволено увреждане се дължи обезщетение за абсолютно всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. включително и неимуществените вреди. Вземанията за обезщетение за вреди от деликт стават изискуеми от деня на увреждането, а когато деецът не е известен – от откриването му. Законът не разграничава изискуемостта на вземанията за неимуществени вреди от имуществени, както и не определя различни начални моменти за давностните срокове според характера на вредите. Размерът на неимуществените вреди се определя от съда по справедливост.

Обезщетението за непозволено увреждане се определя на принципа на справедливостта. Съдът следва да се съобрази с броя и тежестта на уврежданията и тяхната връзка с деянието. Поради своя особен характер неимуществените вреди не подлежат на поправяне, а могат единствено да бъдат възмездявани чрез парично обезщетяване за достигане до други блага. Необходима предпоставка, за да бъде уважен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, е пълното доказване от страна на ищеца на всички кумулативно (заедно) изискуеми елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно обезщетението за вреди от деликт е за увреждане на неимуществени права, правнозащитими интерес или блага.

Вземанията от непозволено увреждане се погасяват в петгодишен срок, който започва да тече от увреждането или от откриване на дееца, или отговарящия за вредоносното деяние. Изтичането на предвидения в чл. 117 от ЗЗД петгодишен давностен срок не дерогира общото правило на чл. 45 от ЗЗД, съгласно което всеки е длъжен да възстанови вредите, които виновно е причинил другиму. Изтичането на давността нито погасява задължението, нито лишава длъжника от възможността да изпълни дължимото, а единствено би могло да осуети предприети от кредитора действия по принудително изпълнение, насочени върху имуществената сфера на длъжника, в случай, че последният направи възражение в тази насока.

В понятието “неимуществени вреди” се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята съвкупност представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време. Обезщетението при неимуществени вреди има задачата да компенсира болките и страданията чрез заместване с други блага. Благото се измерва като предмет със стойност, което задоволява човешки потребности, следователно обезщетението следва да е съизмеримо с разходите за задоволяване на тези потребности. Болките и страданията са последица от характера и вида на увреждането и се отличават по интензитет (острота и сила) и продължителност.

Принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да се обезщетят вредите на увреденото лице от вредоносното действие. Справедливостта следва да се разгледа като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, да включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а бива извеждана от преценката на обстоятелства с обективни характеристики.

Обезщетение за вреди може да се търси от всички, които са ги понесли: пострадали, а в случай на смърт непълнолетните им низходящи или пълнолетни, но неработоспособни низходящи, неработоспособни възходящи, които действително са били издържани от пострадалия и с неговата смърт са загубили възможността да получават тази издръжка. За обезщетение може да претендира и взетото за отглеждане, но неосиновено още дете, болни и неработоспособни братя и сестри или други близки, които също са били издържани от починалия.

Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия. Принципът за определяне на обезщетение по справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД, изисква да се определят действително претърпените вреди при спазване на обективно установените критерии. Вредата следва обективно, необходимо, закономерно да произтича от деянието, както и да не бъде негово случайно следствие. Моралните вреди се определят индивидуално и паричното обезщетение за тях трябва да съответства на необходимото за преодоляването им. Възмездяват се най-близките на пострадалия чрез обезщетението за неимуществени вреди в случай на неговата смърт, като предмет на установяване са действителните им лични отношения. Обезщетението за неимуществени вреди обхваща всички болки страдания, които са настъпили и ще настъпят в бъдеще.

Изказването на мнение, което съдържа негативна оценка за определена личност, която е публична или се откроява по една или друга причина в обществения живот, не поражда отговорност, и не съставлява противоправно поведение, ако не засяга достойнството на личността (т. е. ако не осъществява състав на престъплението обида). Журналистите не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да клеветят или да нанасят обиди. Осъждането да се заплати обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите. То само по себе си е вид морално обезщетяване, заедно с паричното.

Обезщетениe за имуществени вреди се дължи на лице, което е имало основание да получава издръжка от свой родител, ако родителят почине при непозволено увреждане. Ако увреденото лице почине преди да предяви иск за неимуществени вреди, неговите наследници също не могат самостоятелно за пръв път да предявят такива искове, защото не на тях са причинени уврежданията. Те обаче могат да предявят иск за претърпени болки и страдания от самите тях, в следствие смъртта на своя близък. Тук право на обезщетение имат “най-близките” в това число са низходящите и родителите на пострадалия. В случай на причинена смърт се вземат предвид и обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. При причиняване на смърт имат значение възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение. От значение са и редица други обстоятелства, които подлежат на обсъждане от съда и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.

Намалението на работоспособността за пострадали настъпва от деня на злополуката и оттук бъдещите вреди са известни, съответно изискуеми. Но ако отрицателните отражения върху работоспособността се проявят на по-къснен етап, то вземането е изискуемо от проявяване на болестта в пълен обем, което изисква констатация на медицински орган. Обезщетението за вреди от деликт може да се присъди до края на срока определен за инвалидност, а при пожизнено инвалидизиране – за всички бъдещи вреди. Когато работникът или служителят заболее поради фактът, че работодателят не е взел мерки за отстраняване на вредности в производството над допустимите норми, то заболяването се третира като непозволено увреждане. Ако налице е причиняване на трайна нетрудоспособност, обезщетение за неполучаваната разлика между трудовото възнаграждение преди непозволеното увреждане и отпуснатата след това пенсия ще се дължи докато увреденият навърши предвидената за добиване право на пенсия възраст.